Погасителната давност (давностният срок) е времеви период, след изтичането на който вземането, се погасява по давност. Да се погаси по давност едно вземане означава, че същото се превръща в естествен дълг, тоест вземането не престава да съществува, но се губи възможността същото да бъде събирано по принудителен път. Това на практика означава, че задълженията, за които не е изтекъл давностният срок, са гарантирани с държавна принуда - в това число и способите на принудително изпълнение спрямо изпълнително дело, а тези, за които давностният срок е изтекъл - не.
В ТР № 3/2011г. от 18.05.2012г. на ОСГТК на ВКС е дадено следното определение за периодични плащания:
„Понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111 б. „в“ от ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изрично определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви“.
Считамe, че определението е неправилно, с оглед следната правна логика:
Характеристиките, които са посочени в това тълкувателно решение и явно трябва да са налични кумулативно са следните:
- Изпълнение на повтарящи се задължения за пари или други замести вещи;
- Да имат единен правопораждащ факт;
- Падежът да настъпва през предварително определени интервали от време;
- Размерите на плащанията да са изрично определени или определяеми;
- Не е необходимо равни периоди и еднакви плащания;
Според това определение се оказва, че задължението по всеки договор, може да бъде определено като периодично или непериодчино с оглед начина на плащане - ако изпълнението на договора е уговорен с еднокатно престиране на дължимото, задължението е непериодично, а ако уговорката е да изпълниние на части, то то въз основа на критериите, заложени в т.1 и т.3 в тълкувателното решение на ВКС се превръща в периодично задължение, тъй като ще отговаря на всички изисквания.
Пример: при договор за наем или задължение за изплащане на лихва, за които е уговорено еднократно плащане не са периодични, тъй като не отговарят на изискваният в т. 1 и т. 3, а плащането на вноски по кредит са периодични - отговарят на всичките изисквания от т.1 до т. 5. (такова тълкуване обече е твърде смело и не се прави от настоящата съдебна практика).
Подобно тълкуване противоречи на смисъла на закона.
Считаме, че има неправилно семантично разчитане на текста на чл. 111, б. “В” от ЗЗД. Изразът “периодично плащане” е използван като синоним на израза “периодично задължение” с оглед избягване на повторение. В тълкувателното си решение ВКС неправилно е приел, че периодично плащане всъщност е плащане през определени периоди на дадено задължение. ЗЗД не позволява характерът на едно вземане да се определя по уговореният между страните начин на плащане. Основното при задължението е неговата природа, а не това как се престира.
Ето защо водени от гореизложеното смятаме, че ТР № 3 от 2011г. на ОСГТК на ВКС по въпроса, кои вземания са периодични по смисъла на буква „В“ от чл. 111 от ЗЗД следва да бъде преосмислено.
Какво е периодично плащане?
При тълкуване на чл. 111 буква „в“ от ЗЗД трябва да се изследва в дълбочина характера на вземанията произтичащи от наемни правоотношения и такива, за които се дължи лихва, за да могат да се определят кои вземания попадат в „и други периодични плащания“ по смисъла на закона. Тук безспорно законодателят визира други подобни на лихвите и наема вземания, а не просто вземания които се дължат през определен период.
Общото между лихвата и наема е това, че и двете са плодове, които се полагат на кредитора поради факта, че длъжникът временно ползва негови вещи, като определящото за размера на дължимата престация е времето - периодът, през което длъжникът ползва съответните вещи. Тази престация компенсира кредитора, за това, че кредиторът не може да се ползва от съответните блага пряко – да ползва отдадената под наем вещ, за което получава наемна цена или да получи евентуални дивиденти от сума или вещи, при участието им в гражданския оборот - за което получава лихва. Водени от горното следва да заключим, че основното, което определя задълженията за наем и за лихва като периодични е това, че те са неразривно свързани с определен времеви период и техният размер се определя от този период. Друга много важна особеност при вземаният за наем и лихва е това, че правопорждащият факт се запазва - отдаваната вещ под наем може да се отдава отново след изтичане на дадения наемен период, също както и отдадената сума пари на заем може да се заеме отново срещу лихва.
При едно по-абстрактно тълкуване на цялата норма на чл. 111 от ЗЗД ще открием много сходство между вземанията изброени в буква “А”, буква “Б” и буква “В” с оглед посочените по-горе особености на вземанията за наем и лихви.
При вземанията, произтичащи от трудови договори (в римското право locatio conductio operarum - договор за наем на труд) размерът на дължимото трудово възнаграждение е в пряка връзка с времето, през което работникът е бил на работа - работна заплата се дължи само за времето, през което работникът е на работа. От друга страна работникът има възможност да предоставя работната си сила на друг работодател за друг период - тоест отново правопораждащият факт се запазва и може да продължи да носи плодове в нови трудови правоотношения.
Размерът на вземанията за обезщетение и неустойка при неизпълнение договори често е обвързан с времето на забава на длъжника като отново правопораждащото право - неизпълнените задължения по дадения договор имат самостоятелен характер и може да съществува независимо от правото на обезщетение или неустойка, въпреки че когато говорим за обезщетение или неустойка има много хипотези, при които не се откриват основните особености при вземанията за труд или тези за наем или лихви.
Водени от гореизложеното може да се изведе следното определение за това кои плащания са периодични с оглед чл. 111, б. “В” от ЗЗД:
Понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” от Закона за задълженията и договорите се характеризира с изпълнение на задължение, чиито размер е пряко зависим от даден времеви период, а правопораждащият факт, от които произтича вземането, не е обвързан с периода.
С това определение ясно се вижда, че при договор за заем независимо как е уговорено връщането на заетата сума няма съмнение, че вземането е непериодично, а при договор за наем или лизинг, в който е уговорено еднократно плащане на наемна/лизинговата цена - периодично плащане.
Интересно е как едно подобно ново тълкуване би се отразило с оглед погасителната давност при задълженията за комунални услуги.
Примерно при един договор за доставка на мобилни услуги по отношение на месечната такса получаваме услуга, чиито размер е пряко свързан с периода, за който я използваме и ще е налице периодичност, но разговорите, които не са включени в месечната такса, не са обвързани от времевия период. Така часто от задълженията следва да се погасяват с кратката погасителна давност, а част с общата.
При предоставянето на вода, топлинна или електрическа енергия обаче не можем да се говори за периодични плащания. В този случай размерът на дължимата сума не е обвързан с определен времеви период, а с конкретно потребление. Така примерно ако се използва 1 куб.м. вода следва да се заплати само използваното. Може да се изразходи за 1 ден или за една година. Явно няма периодичност при плащането. Аналогичен е случаят и с топлинната или електрическата енергия - размерът на задължението няма пряка причинно-следствена връзка с определен период, а само и единствено с потребената енергия. Ако не се използва топлинна или електрическа енергия не се дължи нищо. Няма логика закупуване на 5 куб. м. дърва за отопление през зимния сезон да е сделка, която да няма периодичен характер, а потребената топлинната енергията, която е доставена от топлофикационно дружество, да се превръща в периодично плащане. Начина на плащанията не може да определя характера на вземането.