При неизплащане на трудовото възнаграждение в срок работникът или служителят може да прекрати трудовия договор по чл. 327, ал. 1, т. 2 от Кодекса на труда. Често обаче прекратяването на трудовия договор е по-малкият проблем и след него остава въпросът как да съберем това, което работодателят ни дължи като неизплатени трудови възнаграждения и обезщетения. Тук важното е да не губим време, тъй като, ако неплащането се дължи на финансови затруднения на работодателя, всяко забавяне може значително да затрудни последващото реално събиране на вземанията.
1. Как да прекратите договора при неплатена заплата?
Кодексът на труда предоставя на служителя правото да прекрати трудовото правоотношение писмено и без предизвестие, когато работодателят забави изплащането на трудовото възнаграждение или на обезщетение по Кодекса на труда или по общественото осигуряване. Това право е уредено в чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ като подробно за това основание може да прочетете ТУК.
2. На какви обезщетения имаме право при прекратяване на трудовия договор?
При прекратяване на трудовия договор работодателят следва да изплати всички дължими до този момент трудови възнаграждения. В зависимост от основанието за прекратяване и конкретния случай могат да се дължат и следните обезщетения:
- обезщетение по чл. 224 КТ за неизползвания платен годишен отпуск. За текущата година отпускът се определя пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж;
- обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ при прекратяване от служителя по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ – при безсрочен договор в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието, а при срочен договор – в размер на действителните вреди;
- обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ за неспазения срок на предизвестието, когато работодателят има право да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, но го прекрати преди изтичането му;
- обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ за времето, през което служителят е останал без работа след прекратяването, но за не повече от един месец, при изрично посочените в разпоредбата основания.
3. Кога трябва да бъдат изплатени обезщетенията при прекратяване?
В практиката все още често се приема, че всички обезщетения, дължими при прекратяването на трудовия договор, трябва да бъдат изплатени още в деня на прекратяването. Това не е правилно. С изменение на Кодекса на труда, в сила от 22 декември 2017 г., в чл. 228 е създадена ал. 3, която изрично определя срока за изплащане на обезщетенията, дължими при прекратяване на трудовото правоотношение. Съгласно чл. 228, ал. 3 КТ обезщетенията по този раздел се изплащат не по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през който трудовото правоотношение е прекратено, освен ако в приложим колективен трудов договор е уговорен друг срок.
При обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ, което се дължи за времето, през което служителят е останал без работа след прекратяването, но за не повече от един месец, правилата са малко по-различни. Към самата дата на прекратяването все още не може да се установи дали служителят действително ще остане без работа през следващия месец и за каква част от този период. Поради това след изтичането на съответния период, служителят следва да отправи до работодателя искане за изплащане на обезщетението и да удостовери, че действително е останал без работа. След въвеждането на Регистъра на заетостта и единния електронен трудов запис това може да бъде установено чрез съответната справка от ЕЕТЗ, от която да е видно, че през релевантния период не е възникнало ново трудово правоотношение. Правото на обезщетение възниква при прекратяването, но вземането става изискуемо, след като работодателят бъде надлежно уведомен, че служителят е останал без работа за съответния период.
4. Защо при неизплатени заплати трябва да се действа бързо?
Спечелването на съдебно дело не винаги означава, че присъдените суми ще могат лесно да бъдат събрани. Ако работодателят вече не изплаща редовно трудовите възнаграждения, това може да бъде сигнал за по-сериозни финансови затруднения. Междувременно могат да се натрупат задължения към други служители, доставчици, банки и държавата, а наличните средства по банковите сметки да намалеят или да изчезнат изцяло. При това положение е важно да не се губи време и да се предприемат действия за обезпечаване на вземанията, например чрез искане за налагане на запор върху банковите сметки на работодателя. Целта е, ако работодателят разполага със средства към момента на започване на спора, те да могат да бъдат запазени до приключването му.
5. Какви разходи се дължат при евентуален съдебен процес?
Едно от съществените предимства при трудовите спорове е, че работниците и служителите не дължат държавна такса при предявяване на искове, произтичащи от трудово правоотношение и обикновено не се определя гаранция при допускане на обезпечение. На практика основният разход е адвокатското възнаграждение, а ако бъде поискано обезпечение - и разноските по обезпечителното изпълнително производство.
Заключение
Когато работодателят спре да изплаща възнагражденията или дължимите обезщетения, най-важното е служителят да не остава пасивен. Колкото по-рано бъдат установени всички дължими суми и предприети действия за тяхното събиране, толкова по-голяма е вероятността вземането да бъде реално получено, а не да остане единствено установено със съдебно решение, което впоследствие трудно може да бъде изпълнено.
Статията е изготвена от
екипа на адвокатска кантора „Милованови” София
от адвокат Георги Вълев
Тази статия не представлява правно становище или правен съвет, свързан с конкретна ситуация или субект. За конкретна правна помощ следва да бъде поискан конкретен съвет.